беше ми изпратено по пощата и не знам от кой вестник е.
Кой и защо подписва смъртната присъда на онкологично болните хора, пита нашата читателка и ни разказва личната си драма
Всяко заболяване винаги е свързано с проблеми – изкарва от строя всеки, а някои изпраща в леглото. Прави ни слаби и зависими. Всяка диагноза плаши. Но има диагноза, от която се страхуват всички, без изключение, и се надяваме, че с нас това никога няма да се случи! Няма да стане.
Уви… Ракът… Той не щади никого… нито децата, нито старците, нито мъжете, нито жените. Страшна, кратка думичка, която само за миг променя живота и поставя в него нова начална точка. Днес си правиш планове за бъдещето, отглеждаш децата си, радваш се на живота…. – и изведнъж, страшната присъда на лекарите: “Вие имате рак”!
Аз не знам как реагират хилядите нещастни хора, чули страшната диагноза. Когато я произнесоха на съпруга ми, първата ми мисъл беше да не се разплача и да не показвам колко съм уплашена.
Обикаляйки заедно с него един куп болници, където го оперираха много неврохирурзи, аз си мислех, че най-лошото е вече зад гърба ни, но не! Очевидно, Бог е решил, че все още не сме изстрадали всичко, което ни е писано. Страшна диагноза – рак на гърлото, и с това трябва да живеем, да живеем и да се борим, а не да вдигнем безпомощно ръце. И когато ти се иска да виеш – трябва да се усмихваш, да му казваш, че е силен и ще се справи с всичко, всичко ще понесе, та нали е мъж, той може!
Ние изминахме целия този нелек път, който, за съжаление, изминават хиляди от нашите съграждани: онкодиспансер, поставяне под отчет, чакането на безкрайни опашки заедно с такива като нас нещастни хора. Потвърждаване на диагнозата и определяне на лечението – облъчване.
Първо, един курс, а след това втори – за всеки случай, така да се каже.
В радиологичното отделение има само два апарата за облъчване. И двата са много стари и непрекъснато се повреждат. Трябваше да видите хората, които плачат, седнали пред стаите с повредените апарати, защото за мнозина от тях това беше бавно убийство: всеки пропуснат сеанс буквално ги убиваше. А лекарите в безизходица само разперват ръце, уви, в този случай те са безсилни.
Кой ли ще се ангажира с доставянето на нова техника
И двата апарата в Онкологичния диспансер отдавна е трябвало да се сменят и за това знаят и в Министерството на здравеопазването, както и депутатите в парламента. Министерството на здравеопазването няма пари, а да се ремонтират постоянно апаратите струва скъпо, но няма друг изход.
Цялото лято на 2007 г. ние прекарахме пред вратите на радиологията, опитвайки се да завършим започнатото лечение. След това до ноември 2008 г. веднъж на всеки три месеца само ходихме на преглед при онколог, където ни уверяваха, че всичко е наред, всичко дори е прекрасно – съпругът ми няма рак, за нищо да не се притесняваме. Но аз виждах, че няма подобрение в здравословното му състояние и че той говори все по-трудно и по-трудно макар че се опитваше да не го показва.
По време на посещенията ни при онколога, той многократно се опитваше да обърне внимание на лекарите към болката и дискомфорта от другата страна на ларинкса. Но те “не виждаха нищо”.
Накрая през ноември 2008 г. го приеха в болница, където под пълна упойка му направиха биопсия и го изписаха с диагнозата… здрав! Длъжна съм да кажа, че преди операцията съпругът ми поискал от опериращия го лекар да обърне специално внимание на другата страна на гърлото, където чувства болка. Но…
мъките ни продължиха и след диагнозата “здрав”
След болницата съпругът ми се почувства още по-зле, гласът му изчезна почти изцяло, страдаше от силни болки, имаше кръв в слюнката. От отчаяние ние, “здравите” според преценката на онколозите хора отидохме на преглед при фониатър – лекар, който се занимава с възстановяването на гласа. Милата жена, тя погледна съпруга ми и изпадна в ужас. Всички гласни струни бяха разкъсани, кървяха, множество язви, очевидно, от травматично естество. Естествено, за никакво възстановяване на гласа не можеше да става дума. Лекарят препоръчва да се обърнем към шефа на УНГ отделение в държавна болница.
За наш късмет, главният лекар беше много приятен и внимателен човек: приеха съпруга ми в болницата, направиха му биопсия и в края на декември му поставиха диагноза – трета фаза на рак на гърлото.
Кой може да ми обясни, как може да се случи така: през ноември изписват човека от специализирана клиника с диагноза “здрав”, а през декември, в друга болница – с диагноза “рак”?
Медицински грешки, небрежност, нехайство… – как да нарека това?
Със справката и поставената диагноза ние пак отидохме при лекуващия ни лекар в онкодиспансера. Ако мислите, че лекарката-онколог си призна за грешката, че ни се извини – дълбоко се заблуждавате! Храс! Тя мълчаливо скъса издадените от нея преди това справки, където беше написала, че няма рак, като ни заяви, че съпругът ми не може да разчита на по-висока от трета група инвалидност, и то за друго заболяване. И добави, че не знае какво да прави с моя съпруг, и поради това, по-добре е да издейства квота в Министерството на здравеопазването, а с мъжа ми да се оправят в столицата, тъй като не разполагат с необходимите лекари, които може да го оперират.
Честно казано, в този момент ние дори се зарадвахме. Все пак в София има истински специалисти, а както изглежда, не всичко е изгубено! Ех, ако знаехме тогава, колко сме грешали!
Чуйте ме, болни и нещастни хора!
Сега искам да се обърна към всички, преминали същите кръгове на ада и надяващи се на помощ по такава квота – не се надявайте напразно! Това, което преживяхме, може да ви послужи за добър урок и да ви предпази от тези грабители, на които попаднахме ние!
След като ни дадоха квотата, ни предупредиха строго, че трябва да сме на място в клиниката до 9 часа на 27 януари с направлението и стъклата с биопсията. Там ще ни очакват с отворени обятия.
Както се полага на добросъвестни и изпълнителни граждани, точно в определения час бяхме вече в София, в клиниката, а в 11 часа чухме от лекаря, който ни прие, следното:
- Е, защо идвате тук? Вие трябваше да се оперирате още преди една година – тогава бихме могли да отстраним малките парчета, а сега трябва да отстраним целия ларинкс. Вие вече никога няма да бъдете в състояние да говорите и до края на живота си ще останете пълен инвалид.
Министерството на здравеопазването не ни е изпратило никакви документи! Къде са копията? Къде са изследванията ви? Второто копие от документите трябва да се даде на ръка! Тъй като вие не разполагате с нищо, ето ви списък с необходимите неща и ако все още не сте променили решението си да се лекувате при нас, направете отново всички изследвания, а след това елате да ви приема!
Ние не излязохме, ние изпаднахме от кабинета в пълно недоумение. Решихме да направим отново всички изследвания, сега и тук, на място, в тази клиника, и отново бяхме шокирани. Обикаляйки различните кабинети, разбрахме, че може да си направим почти всички изследвания безплатно, но… това ще е възможно най-рано през февруари, в края на март, дори и през април. А трябва да ви припомня, че беше 27 януари. От отчаяние попитахме: “А няма ли начин да стане по-бързо?” Няма проблем – платете и елате утре или в края на седмицата.
Разбира се, че след като се бяхме оказали в такова безизходно положение, платихме парите и направихме изследванията. А какво ни чакаше още? Аз само ще кажа, че това изследване ни отне 2 седмици и ни струваше почти хиляда долара. Но имайте предвид, че за наше щастие, ние винаги има къде да отседнем, когато сме в София.
Какво щяхме да правим, ако нямахме нито роднини, нито приятели в столицата?
След като направихме всички изследвания, се върнахме обратно при лекаря в клиниката, връчихме му резултатите. Казаха ни след една седмица да се явим на комисия. Едвам дочакахме още една седмица (състоянието на съпруга ми се влошаваше с всеки изминал ден, вече не можеше да издържи болките без обезболяващи), явихме се на комисия, където завеждащият на отделението потвърди диагнозата – рак 3-та степен в напреднал стадий, а единственият изход е само един – пълно отстраняване на ларинкса … Но в момента няма място в клиниката и трябва всеки ден или да идваме на място, или да се обаждаме по телефона, за да разберем кога ще се освободи.
Ето, това е българското здравеопазване
Няма да ви отегчавам с подробности, само ще кажа, че дори с всичките си връзки успяхме да попаднем в болницата чак след една седмица, при това – “нелегално”, не се водехме на отчет.
Никой не бързаше с операцията. Извиняваха се с многото записани преди нас пациенти, с отсъстващите лекари. Но както се оказа, ще трябва да седим и да чакаме месеци наред, разбира се, ако не си платим. Разбрахме го от другите, като нас, които бяха минали по същия път. Ако не си платиш, ще те държат така и ще те изпишат, защото е изтекло времето, предвидено за лечение и престой по клиничните пътеки. Но ако си платиш, може да попаднеш на операционната маса още на следващия ден. А обявената от болните сума направо ме уби – около 4000 лева. Това е само за операцията! След това ще трябва да се плати на старшата сестра за това, че е разрешила да се грижат за пациента след операцията, или да си наемеш платена сестра. Обикновената (щатна) сестра дори и няма да се приближи до болния без пари. Трябва да уточня, че след операцията пациентите са напълно безпомощни, две седмици трябва да се захранват само чрез сонда и само със специална храна. Естествено, никой няма да го направи безплатно…
А от това, че трябва да разполагаш с 10 000 лева на ръка, никой не се интересува. Оправяйте се сами.
..И продължихме да чакаме
Измина цял месец, без да дочакаме заветната операция и виждайки, че състоянието на съпруга ми се влошаваше, в отчаянието си се обадих на главния лекар, същият този, който откри заболяването на съпруга ми, и му разказах всичко. След един ден той ми се обади и каза, че в държавната болница има прекрасен хирург с опит в провеждането на такива операции и че не трябва да губя повече никакво време.
След една седмица оперираха съпруга ми в тази болница. Ние сме много благодарни на всички здравни специалисти, които работят в нея. Направиха всичко, което е по силите им. Но тъй като бяхме загубили много време, трябваше да се премахне изцяло ларинксът.
Съпругът ми остана с трайни увреждания. Не може въобще да говори и има проблеми с дишането.
Сега, за да се облекчи поне малко животът му, ще трябва да се направят още две операции, които, за съжаление, не са направили.
Сега в Министерството на здравеопазването тече проверка по нашата жалба за неправилно проведено лечение и медицинска небрежност. Всъщност, това дори не е жалба: съпругът ми написа писмо до министъра, назовавайки всички герои в този тъжен сценарий с истинските им имена. Ето защо, за разлика от съпруга ми, аз няма да посочвам имената на участниците.
Но някой трябва да отговори защо след повече от 2 години лечение, превърнаха здравия човек в инвалид? Непредвидимото поведение на лекарите, които се отнасят към пациентите, болни от рак, като към прокажени, като към ненужна вещ.
Все пак, след като преминахме през всичко това, аз искам да кажа на хората, които са чули страшната диагноза: не падайте духом, не се отчайвайте! Ракът не обича слабите! Той може да се излекува, само да ви даде Бог да попаднете на грижовен и внимателен лекар. И трябва да се въоръжите с много търпение…
Бележка на редакцията: Това писмо има подател, но молбата на нашата читателка е да не споменаваме името й. Тя ни пише, че имала твърде много проблеми с хората, които съпругът й е цитирал в жалбата си до министъра на здравеопазването. Но обеща да ни изпрати заключението от проверката, която в момента тече в посочените болнични заведения разпоредена от Министерството на здравеопазването.
Recent Comments